Само, ако знаеш...

Не знаеш ли, че така ме нараняваш...
С пренебрежение...
Със студенина...
Със забележки...
И мълчание...
И с още неща...

И знаеш ли вечерите ми как минават?
С песимизъм, отчаяние, апатия и тишина...
И в сърцето ми кърви...
На очите пари...
Но ти не се вглеждаш в тях.
Зад усмивката ми слънчева прикривам тъгата...
Знаеш ли колко силно гориво си за Нея?
Само, ако знаеше...

Ще ти се посветя...

Не ме изгубвай.
Още мъничко и ни догонва Нашето НИЕ, в Реалността!
Заедно, но отделени, отдадени на Любовта, имаме се и се нямаме...
Все още.
Аз съм твоето Споделено време.
Ще ти се посветя...
Само не предавай Любовта Ни!
Не я погубвай в бремето на дългото очакване...
Аз ще бъда твоята награда.
Заслужена, Спечелена и Извоювана.
Ще ти се посветя...
А ти ме накажи след това.
 За търпението и времето в очакване...
Накажи ме... както подобава 😉

С конци от надежди...

Защо ли да се надявам?
Какви са тези мои мечти,
скроени от желание и зашити с конци от надежди...
Това си е моята съдба. Ще я извървя сама.
А хората по пътя могат да ме разведряват. Мога да им го позволя...
Но конците вече са силно изтънели... устояват с последни сили... да ме защитят...
А Реалността е сурова. Побеждава всички Мечти. Дори пътят им да е осеян от Лъчи. Тъмата ще ги прогони...
Тъгата ще се приюти...

Distance...

Оставяш ме сама... и не знам
имаме ли се още един друг...

Distance....