Писмо до моето Аз! За Коледа ❄

❤🍀❄ Здрасти, мила моя! ❄🍀❤
И тази година си отива. Още мъничко...
Бъди търпелива. Толкова много търпение премина...
Толкова тъги изживя...
Бъди здрава! Това ти желая. Силата я имаш, усмивките - също. Ти си важна.  Другото е преходно. Дори и Любовта, за която живееш и дишаш...
Пожелавам ти я! И нея!
Нека не напуска сърцето ти!
 И нека настани теб самата, на топло... някъде дълбоко... при някого, който те цени дълбоко и истински!

Знам, в реалността е друго.
Не така нежно, не така деликатно и романтично. Затова те пресъздадох в мечтите си, допускам те в сънищата си... В мислите си гостенин без покани. Позволих ти да се настаниш удобно. Не си у дома си, но се почувствай така. Би ми било добре.
Ако успееш да се почувстваш,  ще откриеш един неподозирано съществуваш свят, далеч надхвърлящ фантазиите и мечтите, и несъвместим с реалността. Но съществуващ!

Висшият Жрец...

Наистина ти простих.
Осъзнах, че беше пратен в живота ми със специална мисия. Като кармичен урок, духовен учител, Висш Жрец (Таро)...
Ти ме пробуди от дълбокият зимен сън, в който бях изпаднала много отдавна. Без значение е времето, в което го постигна... Важното е, че се случи. Без да осъзнавам, ми "подари шамар", такъв, че ме разтърси...
Може би самият ти не осъзнаваш своята заслуга и ролята ти в моят живот. И аз не я осъзнавах тогава.
Но мина време и се оттърсих от болката. Не от шамара. Болката да те замечтая и да не те имам никога.
Шамарът на моят Северен принц. Шамарът на моят недостигнат Пристан... Той не боли. Аз съм му благодарна.
И му простих.

Помниш ли...

Помниш ли, когато веднъж счупих огледало, и ти казах: "Край с Любовта ми! Току що счупих огледало..."
Ти ми отвърна да не вярвам в тия глупости.
И аз повярвах тогава на теб...

Помниш ли?
И аз бях забравила :) Преди малко го прочетох някъде... и си спомних...

Е, Северняко, доверих ти се :)
Но къде си ти сега? Там, при слънчевото, но ледено кралство. Там. Но без мен...
Нали?
Аз пак смятам да не вярвам.
Защото... Огледалото "отнесе" нашата любов.... кой знае къде....

Много ме нарани....

Много ме нарани. 
Толкова много...
Няма да забравя. 
Знам, че тази болка ми е в помощ. 
Със сигурност ми е в помощ...
Отърси ме от болните илюзии и глупави мечти... 
Всъщност, никак не бяха глупави. 
Просто... са неосъществими. 
Всъщност... съвсем осъществими са. 
Но, ако и от другата страна стои сериозен, силен човек. Не слабак. Беглец. Чуплив... И чупващ. Убиващ Мечти, Вяра и Копнежи... Убиващ Шансове... Унищожаващ родени(създадени) песни...

Когато Бриза изживява своите самотни нощи

-6-

Иска ми се да можех, да се бях сбогувала

Щях да кажа каквото мисля

Може би дори да поплача за теб.

Само ако знаех, че ще бъде последният път

Щях да си разделя сърцето на две

За да запазя част от теб.

Мелодии за Сърцето ми...

...

Моят Лунен Пристан остана някъде там, на непроходимият Север...
Безсилна останах да се боря в опити да го достигна...

Но в безсилието ми до мене се докосна морски повей, от миналото донесен...
И неговият шепот се промушва в косите ми, с усмивки гали хладнината уморена...
Той е моят композитор, от моите многонотия създава мелодии за мен. Мелодии за Сърцето ми...


13.05.2019 г.

Когато Бриза...

Когато Бриза изживява 

своите самотни нощи

-5-

И САМО един ПРИСТАН..

Но Пристанът 

бе на грешното място...

В грешната посока...

Плаването бе дълго, но леко...

Сега Бризът намира 

за себе си нов подслон.

 Там, където всеки сезон 

ще бъде за него Лято...

И само един Пристан 

да го приюти и укроти...

Когато Бриза изживява... - 4 -

Когато Бриза изживява своите 

самотни нощи...

- 4 -

Когато Бриза изживява...

Когато Бриза изживява 

своите самотни нощи...
  -3-

Ако оцелеят...

Такива 'неща' се случват само по филмите.
И в книгите. Реалността ги отупва болезнено по крилете и ги подмята като ураган... Без значение къде. Нито как. Ако крилете ти някак оцелеят, им трябва време за възстановяване. Време, през което да се събудят напълно, от зимния сън, да се отрезвят за последващите неща, които ги чакат...

Ще ме търсиш...

И когато мине толкова време, че да се осъзнаеш, тогава ще ме търсиш сред досадните редове, които отделях само за теб, ще ме търсиш сред песните, на които създадохме нашите мигове, ще ме търсиш някъде из зодиака и фазите на Луната...
Ще ме търсиш...
Но ще намираш само спомени...
От които вероятно много ще те боли...

Когато Бриза изживява...

Когато Бриза изживява своите 

самотни нощи...

-2-

Намерих те, когато сърцето ти беше разбито
Напълних чашата ти, докато не преля
Отне ми толкова много да те държа близо
Страхувах се да те оставя сам 

Казах ти, че ще те хвана, ако паднеш
И ако те се присмиват, майната им
Вдигнах те от от твойте колена
Изправих те на крака
Само за да вземеш предимство над мен

Кажи ми какво е чувството да стойш там
Чувствайки се толкова високо, но толкова далече от това да ме държиш
Знаеш, че аз съм тази която те постави там
Име в небето
Става ли самотно понякога?
Мислейки си, че можеш да живееш без мен
Мислейки си, че можеш да живееш без мен 
Не знам защо 
Мислиш, че можеш да живееш без мен
Живееш без мен 
Скъпи, аз съм тази, която те постави там
Не знам защо

Дадох ти любов за стотици пъти
За да разкарам демоните от ума ти
Взех ги и ги направих свои
Не забелязвах, защото любовта ми беше сляпа

Пиедестала рухна...

Пиедестала рухна. Сгромоли се докрай. Ти още не го знаеш. Но ще те опресни.
Толкова високо издигнат, така красиво построен, сам го разруши. С мълчание, с пренебрежение, с доза подценяване и неумение да оцениш всичко онова, което подарих. Хиляди частици от мен. Частици от обич и чувства; частици от време и суета;
частици от написаните ноти от сърцето ми, които можеш да докосваш, винаги, когато решиш...
Подарих ти Мен...
 Ако ти домилее, с ръце ще ги помилваш, с носталгия и унес ще ги слушаш...
Има толкова неща, които за мен ще ти напомнят...
Ако някога забравиш какво е истинска любов, ще ги разгърнеш, ще се заслушаш...
И ще си спомниш...
И само това ще те връща назад... в нашето мечтано и неосъщесъвено ВРЕМЕ... към Мен...
Ти поне това си имаш...

15 март 2019г.

Когато Бриза изживява...

Когато Бриза изживява своите 

самотни нощи...

-1-

Заживях в тях...

Не те мразя. Никак. Дори съжалявам искрено твоята неорентировъчност в Любовта.
Ти бе изпълнил своята житейска мисия. Просто тя не съвпадна с моите мечти за теб. Онези, които ти сам роди и им вдъхна сюжет...
Аз съм си виновна, че заживях в тях още преди да имат шанс да се материализират...

Предадена

Докато аз се пазех за теб, ти вече отдавна си ме предавал. И съвсем по "мъжки" се прикриваше с мълчание. Онова коварното, което считах за себе си като наказание.
Търсех причината в мен, чудех се кога и как съм наранила рачешката ти душа.

И докато аз се обвинявах, ти си материализирал неведнъж плътското си желание...
Колко жалко! Светът е пълен със самотни сърца...
А аз своето обрекох го на грешния човек...
Каква ирония само!

25.02.2019 г.



из "Писма до моето Раче"

текст - xabiba 

снимка - Владимир Кабрански 

До безкрайност те обича...

Разби ми сърцето. Дали знаеш колко много боли... С примка Северна си го завързал. И колкото повече се отдалечаваш, толкова повече я стягаш,
 и усилваш болката ми...
А те обичам. Силно,  страстно, всеотдайно... и погубващо...
Помолих те за малко време.
Само мъничко...
И обещах ти.
Поисках да ми Вярваш. Бях готова да се изправя пред всички, за да тръгна към теб!
Бях готова да браня Любовта ни с всички сили и от всичко!
 И толкоз малко ни остана...
Но ти се отдръпна на финалната права. Страх ли е? Несигурност? Изгубено търпение?
... или видя Любовта в плътта и я материализира.
 И ме предаде, може би... Защото така е лесно. А трудното те оттегчи.
 Така ли е, кажи? Омръзна ти до болка от чакането и Платоничната любов. Недостатъчна ли бях?
НЕдостатъчно изваяна в идеалите ти бях? Или без да ме достигна някак бързичко ме изживя...
И не ни даде шанс. Предпочете да ме "хвърлиш" в Ледовете на Игнора.
С отблъскващотото си мълчание пътят ми към теб затвори. Това ГЕРОЙСТВО се нарича! Да събудиш нейде онемялата Любов, а после да я прогониш егоцентрично. Без да жалиш онова тупкащото, което до безкрайност те обича...

Спирам се...

Спирам се.
Надявам се да "изслушаш"
творбата ми в уединение.
Въпреки многото ноти.
Но Това съм Аз.
Многословие...

и

Потъващите очи,
които те разбутаха...

Ако я обичаш...

Ако ти я обичаш, ще и вярваш!
Ако я обичаш Истински, ти ще и го  показваш  безусловно! Без да се налага тя да "си проси" късчета... Ти ще и го дадеш ! Защото  си достатъчно ЗРЯЛ,  за да си осъзнал, че Тя е специалната, Незаменимата, която си търсел, и ако се наложи ще изчакаш още малко. Защото тя е готова да ти даде всичко това! И ще го направи! А ти Трябва да и вярваш. Безусловно! И да БЪДЕШ С НЕЯ през целия  път, който ще премине до ТЕБ!
Ако поставиш дистанция, заради времето в което чакаш, (не забравяй, че това е и нейното чакане, нейното време..към теб!) защото не и вярваш; защото сравняваш степента на ощетеност; или защото просто не я обичаш достатъчно - това я наранява дълбоко и опустошава сърцето и...

23.01.2019 год.

Оставяш ме сама...

Оставяш ме сама, когато най-силно имам нужда от теб и съм много уязвима...
Оставяш ме, когато вече назрява моментът, който чакаме и е вече начертан...
Но ти не вярваш и ме игнорираш в дълги, болезнени срокове...
Търся златната среда сред нотите и вероятно не успявам... Объркано опитвам... но мълчанието ти ме убива...
Не толкова, че не съм себе си така. А че ми липсва твойта топлина, през дните... когато твоето търпение ги превръща в месеци... или години... За теб. Но и за мен.
Наистина ли със спокойствие издържаш да ме измъчваш така?

Оставяш ме сама... и не знам имаме ли се още един друг...

Само, ако знаеш...

Не знаеш ли, че така ме нараняваш...
С пренебрежение...
Със студенина...
Със забележки...
И мълчание...
И с още неща...

И знаеш ли вечерите ми как минават?
С песимизъм, отчаяние, апатия и тишина...
И в сърцето ми кърви...
На очите пари...
Но ти не се вглеждаш в тях.
Зад усмивката ми слънчева прикривам тъгата...
Знаеш ли колко силно гориво си за Нея?
Само, ако знаеше...

Ще ти се посветя...

Не ме изгубвай.
Още мъничко и ни догонва Нашето НИЕ, в Реалността!
Заедно, но отделени, отдадени на Любовта, имаме се и се нямаме...
Все още.
Аз съм твоето Споделено време.
Ще ти се посветя...
Само не предавай Любовта Ни!
Не я погубвай в бремето на дългото очакване...
Аз ще бъда твоята награда.
Заслужена, Спечелена и Извоювана.
Ще ти се посветя...
А ти ме накажи след това.
 За търпението и времето в очакване...
Накажи ме... както подобава 😉

С конци от надежди...

Защо ли да се надявам?
Какви са тези мои мечти,
скроени от желание и зашити с конци от надежди...
Това си е моята съдба. Ще я извървя сама.
А хората по пътя могат да ме разведряват. Мога да им го позволя...
Но конците вече са силно изтънели... устояват с последни сили... да ме защитят...
А Реалността е сурова. Побеждава всички Мечти. Дори пътят им да е осеян от Лъчи. Тъмата ще ги прогони...
Тъгата ще се приюти...

Distance...

Оставяш ме сама... и не знам
имаме ли се още един друг...

Distance....