Без думи...

Пречупвам гордостта си в опити да те докосна...
Дори и тя ранена страда...
И всеки път щом го сторя,  се измъчвам после...
Как да преодолявам огради?

Кому е нужно да ги строиш?
И защо ги издигаш помежду ни?
Нима за нещо точно ме виниш?
Оставяш пространството ни без думи....

снимка - Владимир Кабрански
текст - xabiba

Аз просто исках да докажа Любовта си.

Аз просто искам да доказвам Любовта си. Имам нуждата да го направя. Светът е толкова фалшив и озлобен... Имах нуждата за себе си, но най-вече исках заради Теб! За твоята речешка, ранимост и недоверие... които често те спохождат. Исках....

Но се превръщам в обсебваща досадница! Това призвание, за мене е далечно. Затова усещам кога е редно да се спра. Не ми е нужен подобен етикет. Нито тихомълком иронично да създавам забавление за ... някого...

Исках много да ти кажа. Написах го на листове хартия. Но не мисля, че ще ти са нужни да ги прочетеш... да добавя още настроение в дните ти...

Не ми е нужно това....

Сннимка -
Владимир Кабрански
Текст - 
Zuzara Raykova

Сърцата ни се търсят в мрака

Сърцата ни се търсят в мрака
Отдавна закопняли за любов
Ти ли мен, или аз тебе чакам?
Аз ли чувам, или ти моят зов?

Отдавна пътят едно към друго
Стъпка по стъпка достигнаха
Отдавна имат свои заслуги
И щом се намериха, изригнаха...

И после телата в огън горещ
Копнееха да се съединят
Но закъсняват нашите срещи
Как Любовта си да утолят...

...

Ти си променен...

Ти си променен. Не си онзи нетърпеливият, търсещият ме, страстният...  който общуваше с мен.
...
Когато ти липсвах, толкова мило го загатваше... Когато тръпнеше по мен, все ме запитваше смело за Любовта ми...
...
А Сърцето? За него мислиш ли, в своите сезонни приумици? Знаеш ли, че нещо му причиняваш? Или не ти пука, може би... 
...

Единствено нежността ти...

Искаш да се затъжа вероятно.
Веднъж го беше казал добре.  А аз пък помня добре. И знаеш ли, постигаш го прекрасно! До степен на апатия от настроението ми.
Приписвам ти какво ли не през тези дни. Неща, които не са ти никак невъзможни. Но са болезнени за мен. ПОМНИШ ли? Казвала съм ти го и преди... Ще ме боли. И макар да го предчувствам, донякъде да те разбирам, МНОГО ще ме заболи.
После как ще успея да се утеша?
Незнам дали ще мога...
Единствено нежността ти би успяла...
Единствено тя!...

Аз все си пиша.... дълго...

Аз все си пиша.... дълго, многословно, вероятно и... досадно.... щом ме оставяш все сама да си довършвам мислите... усещанията... Нима, ако търсех монолог, нямаше да го постигна?
Е... постигам го. Имам твоята помощ за това
Но не това е повикът на желанието ми. Усещам с всички сили как ме пренебрегваш. И дори не се стараеш да го скриеш... И защо да го криеш? Нали трябва да го знам... Веднъж го спомена, защо да бъдеш груб...

Добре, веднъж си бях обещала, но не успях. Да бъда сдържана, едносрична, кратка, за мен е страшно трудно, нетипично, но ще положа това усилие. Не заради теб. Заради себе си. За да не бъда досадна, несъобразителна и отегчителна. За да съхраня себеуважението си, да съхраня себе си. И без друго се съмнявам, че изобщо ме цениш... щом по време на разговорите изчезваш съвсем просто. Без "Чао" дори...
Това означава много в моите очи... Много тъга, много несигурност и съмнения, много често плачещи очи...
Понякога много боли...

2.11.2018 г.