в скута и да притихна...

Не ме оставяй сама в здрача...
Без теб съм толкова самотна!
Душата ми, сърцето ми плачат.
Съдбата ми, кога ще се кротне...

Ще допусне ли малко нежност
да погали раменете ми омалели...
Ще посипе ли в моята тежест
Обич, за да продължа смело.

И със своите вълшебни длани
Любовта да ме помилва тихо,
да бъде моята заслужена награда
И аз в скута и да притихна...

Настояща власт

Наистина не разбирам.
Обич е. Нежност. Страст. Желание.
Копнеж... Мечтание...
Защо се промушва и тази тъга между тях?
Тя е разстоянието, което всякак ни дели...
Ала е и несигурност в бъдещото Нас...
Все въпросителни от тази, настоящата власт...

Уникален начин...

Имаш уникален начин да ме разстройваш. Правиш го с толкова тактика и може би не подозираш, че в твоето засягане всъщност мен ме нараняваш. Свръхчувствителността ми се изостря до краен предел! И от нежността в усмивките ми преминаваш към момент на тежест и връхлетяла тъга...
И после знаеш ли, как нараненото в  мен да успокоиш? Знаеш ли, как, сълзите ми последвали да утешиш?...

при своя ПРИСТАН

Ти ме изкара от тази безтегловност, в която от години бях потопена. 
Сега изплувах поела въздух дълбоко, отворила очите си широко... 
Крепя се на своите надежди и МЕЧТИ.... 
Но някак те не са достатъчни да изплувам на брега, 
при своя ПРИСТАН да си отпочина, да се утоля... 
Те са тихи, завършени, ясни, но не им достига СИЛА, 
която да ги тласне непред със вълните... 


Сега се боря с тях, да ме изтласкат... 
Не мога да допусна да ме завлекат отново надълбоко... 
в онази сива, тежка обреченост.... 
И, ако в своето отчаяние и загуба на желание, 
отдръпнеш ръката, която плахо ми протягаш, 
ще се срина... ще потъна от безволевост, 
която ще ме потопи...

Страх ме е да не те загубя

Страх ме е да не те загубя...
Още преди да сме се намерили...
Сърцето ми вече те е приютило...

Бъди силен и заради двама ни...
Аз съм така крехка и ранима...
Но ще се боря с всички сили...

...

октомврийско

И това ще нося на своите плещи...

Kогато дългосрочно ме наказваш
в мълчание, трябва ли да ме боли?
Нима не съм понесла върху себе си
достатъчно тежест?
И това ли трябва така
да ме помрачи?
Е, добре, постигаш го чудесно!
В чувствата ми святи, тихи
се прокрадва все по нещо...
Сякаш само наказание от теб
в тази обърканост липсваше...
Дълбоко в мене сега поляга...
И това ще нося на своите плещи...

17.10.2018 г.

Нараненото в мене...

Нараненото в мене

Нараненото в мене търси

своята утеха.

Сила, рамо, на което да се

облегне.

Изтърпявам толкова, но съм

така крехка...

Бъбрива, досадна, но с болка

дълбоко полегнала.

И в тебе видях островът

свой.

С години в огорчение съм

удавник.

Спасена да бъда от неспирен

порой,

така ми се иска, смело

и плавно...

15.09.2018 г.

Ще ни заболи...

Написано е било преди...
Сега ни преследват мечтите,
мислите ни...
Такова присъствие
не се нарича с думи
спокойни.
А дали е взаимност?
Какво е?
Това любов ли е, кажи?!
В сърцето щом се е настанило
и погубва ни, нали?!
Може много да получим,
Знаеш.
Но и знаеш, ще ни заболи...

ранено...

Докато частица от сърцето ми 

към теб пътува, 

ти умело успя да го раниш...

Пращаш ме в "моят свят"...

А знаеш ли, че в него беше Ти?

дълбоки отпечатъци...

...

Сегашното ни казва много...

Но и някак... недостатъчно.

Запалим е в нас всеки огън.

Остава дълбоки отпечатъци.

7.10.2018 г