Любовта, която си раздала....

"Все още вярвам, че нощите, в които си седяла будна, чакайки едно обаждане, което така и не е дошло, ще бъдат заменени от часове на разговори с някого, който не иска да затваря телефона. Няма да се чувстваш сякаш го отегчаваш. Няма да си единствената, която задава въпроси, за да поддържа разговора. Няма да си единствената, която заспива с широка усмивка на лицето. Няма да се будиш сутрин, чудейки се кога ще бъде следващото обаждане, защото телефонът ще зазвъни веднага."


Любовта, която си раздала, ще се върне при теб един ден

Източник:  https://m.dama.bg/

Прекалено много ноти...

Толкова много изписах за тебе,
толкова лирика, излезе от сърцето ми,
толкова музика изпя душата ми...
Толкова много любов ти дадох за отрицателно време...
Дали не те задуших..?!

И аз получих, не отричам...
Но тя се спря някъде по пътя...
И явно нотите ти дойдоха в повече. Прекалено дълга стана за слушане творбата...

Но ако ти е непосилно да я слушаш, как тогава ще успееш да я изживееш?
Как ще можеш с мен да я споделиш?

текст - Zuzara Raykova
снимка - Владимир Кабрански

Вече ми омръзна...

Вече ми омръзна да чета зодиаците. Улавям се, че търся в тях решения и отговори. За твоята липса в дните ми. И Мълчанието в нощите. Изморих се хиляди въпроси на себе си да задавам,  да чакам знаци и отговорите сама да  разкривам...
Някак не е честно така. Отново съм поставена под нечия зависимост. А едва от настоящата се отървавам. Нима по същият или подобен начин, ще протича всичко?! Как да нося пак подобности в себе си, щом още "чистя" остарелите отдавна...?

текст - Здравка Райкова (xabiba)
снимка - Владимир Кабрански

Без думи...

Пречупвам гордостта си в опити да те докосна...
Дори и тя ранена страда...
И всеки път щом го сторя,  се измъчвам после...
Как да преодолявам огради?

Кому е нужно да ги строиш?
И защо ги издигаш помежду ни?
Нима за нещо точно ме виниш?
Оставяш пространството ни без думи....

снимка - Владимир Кабрански
текст - xabiba

Аз просто исках да докажа Любовта си.

Аз просто искам да доказвам Любовта си. Имам нуждата да го направя. Светът е толкова фалшив и озлобен... Имах нуждата за себе си, но най-вече исках заради Теб! За твоята речешка, ранимост и недоверие... които често те спохождат. Исках....

Но се превръщам в обсебваща досадница! Това призвание, за мене е далечно. Затова усещам кога е редно да се спра. Не ми е нужен подобен етикет. Нито тихомълком иронично да създавам забавление за ... някого...

Исках много да ти кажа. Написах го на листове хартия. Но не мисля, че ще ти са нужни да ги прочетеш... да добавя още настроение в дните ти...

Не ми е нужно това....

Сннимка -
Владимир Кабрански
Текст - 
Zuzara Raykova

Сърцата ни се търсят в мрака

Сърцата ни се търсят в мрака
Отдавна закопняли за любов
Ти ли мен, или аз тебе чакам?
Аз ли чувам, или ти моят зов?

Отдавна пътят едно към друго
Стъпка по стъпка достигнаха
Отдавна имат свои заслуги
И щом се намериха, изригнаха...

И после телата в огън горещ
Копнееха да се съединят
Но закъсняват нашите срещи
Как Любовта си да утолят...

...

Ти си променен...

Ти си променен. Не си онзи нетърпеливият, търсещият ме, страстният...  който общуваше с мен.
...
Когато ти липсвах, толкова мило го загатваше... Когато тръпнеше по мен, все ме запитваше смело за Любовта ми...
...
А Сърцето? За него мислиш ли, в своите сезонни приумици? Знаеш ли, че нещо му причиняваш? Или не ти пука, може би... 
...

Единствено нежността ти...

Искаш да се затъжа вероятно.
Веднъж го беше казал добре.  А аз пък помня добре. И знаеш ли, постигаш го прекрасно! До степен на апатия от настроението ми.
Приписвам ти какво ли не през тези дни. Неща, които не са ти никак невъзможни. Но са болезнени за мен. ПОМНИШ ли? Казвала съм ти го и преди... Ще ме боли. И макар да го предчувствам, донякъде да те разбирам, МНОГО ще ме заболи.
После как ще успея да се утеша?
Незнам дали ще мога...
Единствено нежността ти би успяла...
Единствено тя!...

Аз все си пиша.... дълго...

Аз все си пиша.... дълго, многословно, вероятно и... досадно.... щом ме оставяш все сама да си довършвам мислите... усещанията... Нима, ако търсех монолог, нямаше да го постигна?
Е... постигам го. Имам твоята помощ за това
Но не това е повикът на желанието ми. Усещам с всички сили как ме пренебрегваш. И дори не се стараеш да го скриеш... И защо да го криеш? Нали трябва да го знам... Веднъж го спомена, защо да бъдеш груб...

Добре, веднъж си бях обещала, но не успях. Да бъда сдържана, едносрична, кратка, за мен е страшно трудно, нетипично, но ще положа това усилие. Не заради теб. Заради себе си. За да не бъда досадна, несъобразителна и отегчителна. За да съхраня себеуважението си, да съхраня себе си. И без друго се съмнявам, че изобщо ме цениш... щом по време на разговорите изчезваш съвсем просто. Без "Чао" дори...
Това означава много в моите очи... Много тъга, много несигурност и съмнения, много често плачещи очи...
Понякога много боли...

2.11.2018 г.

в скута и да притихна...

Не ме оставяй сама в здрача...
Без теб съм толкова самотна!
Душата ми, сърцето ми плачат.
Съдбата ми, кога ще се кротне...

Ще допусне ли малко нежност
да погали раменете ми омалели...
Ще посипе ли в моята тежест
Обич, за да продължа смело.

И със своите вълшебни длани
Любовта да ме помилва тихо,
да бъде моята заслужена награда
И аз в скута и да притихна...

Настояща власт

Наистина не разбирам.
Обич е. Нежност. Страст. Желание.
Копнеж... Мечтание...
Защо се промушва и тази тъга между тях?
Тя е разстоянието, което всякак ни дели...
Ала е и несигурност в бъдещото Нас...
Все въпросителни от тази, настоящата власт...

Уникален начин...

Имаш уникален начин да ме разстройваш. Правиш го с толкова тактика и може би не подозираш, че в твоето засягане всъщност мен ме нараняваш. Свръхчувствителността ми се изостря до краен предел! И от нежността в усмивките ми преминаваш към момент на тежест и връхлетяла тъга...
И после знаеш ли, как нараненото в  мен да успокоиш? Знаеш ли, как, сълзите ми последвали да утешиш?...

при своя ПРИСТАН

Ти ме изкара от тази безтегловност, в която от години бях потопена. 
Сега изплувах поела въздух дълбоко, отворила очите си широко... 
Крепя се на своите надежди и МЕЧТИ.... 
Но някак те не са достатъчни да изплувам на брега, 
при своя ПРИСТАН да си отпочина, да се утоля... 
Те са тихи, завършени, ясни, но не им достига СИЛА, 
която да ги тласне непред със вълните... 


Сега се боря с тях, да ме изтласкат... 
Не мога да допусна да ме завлекат отново надълбоко... 
в онази сива, тежка обреченост.... 
И, ако в своето отчаяние и загуба на желание, 
отдръпнеш ръката, която плахо ми протягаш, 
ще се срина... ще потъна от безволевост, 
която ще ме потопи...

Страх ме е да не те загубя

Страх ме е да не те загубя...
Още преди да сме се намерили...
Сърцето ми вече те е приютило...

Бъди силен и заради двама ни...
Аз съм така крехка и ранима...
Но ще се боря с всички сили...

...

октомврийско

И това ще нося на своите плещи...

Kогато дългосрочно ме наказваш
в мълчание, трябва ли да ме боли?
Нима не съм понесла върху себе си
достатъчно тежест?
И това ли трябва така
да ме помрачи?
Е, добре, постигаш го чудесно!
В чувствата ми святи, тихи
се прокрадва все по нещо...
Сякаш само наказание от теб
в тази обърканост липсваше...
Дълбоко в мене сега поляга...
И това ще нося на своите плещи...

17.10.2018 г.

Нараненото в мене...

Нараненото в мене

Нараненото в мене търси

своята утеха.

Сила, рамо, на което да се

облегне.

Изтърпявам толкова, но съм

така крехка...

Бъбрива, досадна, но с болка

дълбоко полегнала.

И в тебе видях островът

свой.

С години в огорчение съм

удавник.

Спасена да бъда от неспирен

порой,

така ми се иска, смело

и плавно...

15.09.2018 г.

Ще ни заболи...

Написано е било преди...
Сега ни преследват мечтите,
мислите ни...
Такова присъствие
не се нарича с думи
спокойни.
А дали е взаимност?
Какво е?
Това любов ли е, кажи?!
В сърцето щом се е настанило
и погубва ни, нали?!
Може много да получим,
Знаеш.
Но и знаеш, ще ни заболи...

ранено...

Докато частица от сърцето ми 

към теб пътува, 

ти умело успя да го раниш...

Пращаш ме в "моят свят"...

А знаеш ли, че в него беше Ти?

дълбоки отпечатъци...

...

Сегашното ни казва много...

Но и някак... недостатъчно.

Запалим е в нас всеки огън.

Остава дълбоки отпечатъци.

7.10.2018 г