при своя ПРИСТАН

Ти ме изкара от тази безтегловност, в която от години бях потопена. 
Сега изплувах поела въздух дълбоко, отворила очите си широко... 
Крепя се на своите надежди и МЕЧТИ.... 
Но някак те не са достатъчни да изплувам на брега, 
при своя ПРИСТАН да си отпочина, да се утоля... 
Те са тихи, завършени, ясни, но не им достига СИЛА, 
която да ги тласне непред със вълните... 


Сега се боря с тях, да ме изтласкат... 
Не мога да допусна да ме завлекат отново надълбоко... 
в онази сива, тежка обреченост.... 
И, ако в своето отчаяние и загуба на желание, 
отдръпнеш ръката, която плахо ми протягаш, 
ще се срина... ще потъна от безволевост, 
която ще ме потопи...