Mactub...

 Защо трябва да е толкова невъзможно и трудно?

Когато е обещаващо красиво и стабилно.

Почти цели два живота изградени 

стоят помежду ни...

Не са разстоянието...

Нито годините...

Нито разликите помежду ни...

Заигравка ли е това за нас?

Или е Mactub да се срещнем...

Да се разтуптим преди да се погледнем,

Преди да се докоснем...

Преди да изречем имената си дори...

Mactub...

Как липсата ти да заглуша?

 Тишина в стаята,

леко загатваща самота...

В мрака тихо се прокрадва

слаба светлина...

И звуците на Post Malone

тихичко нашепват,

ръководят нотите в сърцето...

Сякаш пътуват надалече...

Там, където отлита и мисълта, 

и нуждата от споделеност...

В очите е пълно с пътуване,

в ушите звучат тихи минори...

     ... Will be the happy...

Как липсата ти да заглуша?

- zuzara -

Една такава Обич...

Една такава Обич,
да искаш човека до себе си
за цял един живот...
Дори и да си минал

половината от него...
Една такава Обич,
копнеж по бъдещето,
силна нужда в настоящето
да заспиваш сгушен 

като малко дете...
Да усещаш нежността,
като перце да те гали
с финес и внимание...
Една такава Обич,
написала по тялото ти

 милиони пъти 

"Обичам те Сега и Завинаги..."

Една такава Обич
Да изпълва сърцето дълбоко...
Да затваряш очи
и всичко в тебе  да крещи
как искаш времето да спре...
Една такава Обич,
Съвършена, сбъната... Една...
Крехка като цвете
и в същото време
окриляваща, пязеща като ограда...
Пазеща да не нахълта никой вътре...

Когато умората е превзела..

Моментът, когато осъзнаваш, че не искаш да влизаш в състезания и надпревари....

Когато умората е превзела една такава част от теб, където разума започва да крещи с всички сили на сърцето...

И само ти си знаеш за тази дълбока конфронтация. Опитваш да я потушиш. 

Но някак не ти отдава напълно...
И в този момент отпускаш онази напрегната нишка вътре в теб...

И поглеждаш във безкрая,

там в онази безтегловност, където всичко е тихо след разруха и чуваш ритъма на сърцето си...
И то бие само и единствено за Теб, самата. Осъзнало, че енергията е безсмислена,

 защото в дългото пътуване има твърде много бариери.
В този, същият момент взимаш една такава бариера (или повече) и я закрепваш като параван пред сърцето.

С времето ще се заземи така достатъчно силно, че да не допусне ничие докосване да го разруши до основи...

I miss you...

Липсваш ми без да съм те имала...

Липсваш ми в деня, в нощта, във всеки час...

Чета редовете ти...

Сякаш си до мен

И прегръщаш тази моя липса...

Липсваш ми отдавна...

Както липсва цветето на тревата...

И на небето Луната...

Липсваш ми преди да те познавам...

Липсваш ми...

Тази Невъзможност...

 Ще взема всичката тази невъзможност, 

и ще я подложа на страдание... 

докато се измори... 

и ми покаже пътя... 

към всичкото замечтано... 

да го отработя 

и от безметежност да го спася...

Ще я изтощя, докато се пречупи, 

и се покори...

Ще драпам със всички сили да я подчиня... 

на себе си, на обстоятелствата, 

на Нас...

Но дали ще ми останат сили накрая, 

жаждата си за обичане да утоля...

 или ще се разпадна на парчета,

 които някакси успях да залепя... 

до сега...

Broken promises...

Мислех, че няма да боли.

Че така е редно.

Но заболя. 

Много. 

До сълзи...

Не трябваше. Но заболя...

We will Fire...

Успокоявам се, че така трябва.

Че това е най-добре за мен.

Може би Висшите сили ме спасяват.

Отново. Най-вероятно.

Broken promises...

Fading dreams...

Но все пак боли.

От разочорованието.

От безумните очаквания...

Какво ли имаше в тях?

Безумие.

Необмисленост....

Чувства...

Очакване да обичам.

Безумно силно желание да обичам.

И то беше прекършено!

....

Когато Марс излезе от Риби

И нахлу в Овен...

Вътрешното усещане се смени

С агресивно външно действие...

Рестарт.

But this never mine...

Falling...

Break me again...

Има толкова тъга...

Има толкова тъга в невъзможността...

Но предизвиква да мечтаеш, 

Да очакваш...

Невъзможност ли е, или е неизградена стена...

Невъзможност ли е или страх?

Да се изправиш и да се бориш,

Да устоиш на всяка трудност,

Да градиш...

Има толкова красота в мечтанията за далечното,

За онова, което ти се струва непосилно.....

Понякога много ми се иска....

 Понякога много ми се иска .... да превъртя времето напред

За да имам повече шансове с мечтите ми...

Но така ще пропусна вероятно ценни мигове, които трябва да изживея с всяка фибра на тялото си....

И без друго Времето си тече неуморно, не спирааа....

Тази невъзможност

Тази невъзможност е красива,
Но болезнено коварна и тихомълком зла...
Мечти с реалността се сливат,
В думите усещаш сила, но не и на дела.

Тази невъзможност ни е свила,
Тихо, задушаващо притиска...
/И започна да боли.../
Как един на друг да бъдем Сила?
Като от Нея получаваме огризки?

Тази невъзможност не ни щади!
Гали ни, и после зашлевява.
Разтуптява ни дълбоко и боли
Избор някакъв дали ни дава?