Искам да знам...

 

Искам да знам,
Че харесваш мен, цялата.
Не защото съм добра.
Не защото съм силна
И разбираща...
Искам да знам,
Че съм харесвана.
Аз.
Че харесваш очите ми.
Начинът, по който гледам.
С плам... и чувства неизляти...
Сдържани зад тях...
Искам да знам,
Че харесваш устните,
Как се смеят...
Как стихват...
И скриват въздишка...
Искам да знам,
Че гледаш косата
И мислено я галиш...
Обикаляш цялата й дължина...
Задържаш всеки кичур
И го усещаш...
Искам да знам,
Че харесваш да гледаш това 17-годишно излъчване
И да притихваш в

желание...

Да се сливаш със затворени очи...

Love Makes Me Cry...

Love Makes Me Cry....

Твоята нежност, муза ми е...
Искам да ме разтопиш с нея, цялата...
На нея ще се покоря...
Незнам, ще мога ли да я понеса...

Love Makes Me Cry...

Защото не искам вече да боли...
Не искам да ме счупи.
Едва се залепих...
Сама...
Не искам да е съвършена.

 Защото знам, че няма как да е.
Искам просто да ме гали. 

С онази тиха сила, която преобръща всичко 

и носи в мечтите онези цветове, 

които изпълват с живот...

Love Makes Me Cry...

Твоята нежност, муза ми е
Не я дръж в резерва.
Остави я по мен да обикаля...
Да изпълни всяка моя клетка с живот.
Да роди и нероденото в мен....
И после остани до мен...

Сгушен... да понесеш последствията от това...
Ще са тежко бреме, ако си суров....

Но, ако си.... тази муза нямаше да се роди....

Още преди ти казах...

Още преди ти казах,
че не може да се обричаш
на мен...
Че не бива...
Защото няма ясен път между нас...
Прегради стоят...
Два различни живота,
които незнайно защо 

се преплетоха някъде по пътя...
Там, където аз още объркано крача и не намирам път,
за да се освободя...

Още тогава ти казах
да не спираш. Да вървиш...
Там, където има път...
Защото моят към теб,
още се гради... и чисти...

Още тогава ти казах...
Но въпреки всичко
много ме заболя...
От реалността...
От вероятността...
От моят безизход...
Много заболя...
Дори аз не очаквах
да боли чак толкова...

Повикът на Сърцето ми

Разбираш ли, че не е просто огън.

Това е повикът на Сърцето ми...

То отдавна те търси...

Мълчаливо, тихо...

Но настоятелно...

Сред купища дим и отломки, 

сред срутени основи и стени...

И сред въздушни кули ...

Търси ге отдавна...

Сега, когато те намери

Не знае как да заглуши своя вик

 и нуждата да бъде споделено...

I'm addicted to you...

 

I'm addicted to you...

Толкова се пристастих

Чак до болка дори....

Cause I 'm addicted to you...

Всяка мисъл...

Всяка песен и мелодия...

Всяка дума и нота...

Ми посочват теб.

Защо е толкова дълбоко?

Защо е така силно?

Че чак започва по-силно да боли...

... от разстоянието...

... от ситуацията...

... от трудността...

Типично рачешка...

 

Протягам ръце в тъмнината
Успявам понякога да те усетя...
Тих, любвеобилен, нежен,
Запълващ тъмнината вътре в мен...
Понякога се обагрям цялата
С цветовете, които струят, когато ме докосваш с думи...

Понякога от думите изтича тъмнина...
И тя ме завива в хладнина, онази типично рачешката...
И някак още...
И ако тогава протегна ръце, ще уловя самотата си, украсена в ноти неясни...

Понякога лъчите слънчеви се превръщат в дим...
Дори и денят да е бил дъждовен и мокър...
Този дим ме задушава...

Но си поемам въздух дълбоко...
И просто забравям, че въздухът е тежък....

Изгубвам се в мечтите си...

 

Изгубвам се в мечтите си...

Не знам, имат ли силата да се движат напред...

Пътят е неясен...

Криволичи...

Аз виждам в тъмното добре,

но често се спъвам...

А всяко падане боли...

Това Ухание...

 

Това Ухание ме гали

с онази дива нежност, 

на която трудно може да се устои...

То се носи отдалече, преминало цели 3 сезона 

и докосващо своето лято...

То е толкова истинско и пълно  с мечтание...

"Твърде хубаво, за да е истина!" - бих си казала, 

но ще замълча.

Защото искам да ме ухае тихо, незабележимо, 

с най-удивителната и силна нежност, 

на която е способно...

С най-дълбокото усещане за пълноценност 

и с най-силната наситеност на сбъднати копнежи...

Това Ухание обхожда 

всяко скрито кътче в мен 

и тихичко нашепва Мелодията на Сърцето ми....

- zuzara -

 

 

 

Като скитник...

Мисълта ми обикаля като скитник.
Сърцето се мъчи в твоята липса.
Цялото същество, отвътре боли...
Ти си там...
Спокойна съм.
И Знам...
Аз съм си тук...

Затварям в мечтание очи...
Ти си при мен...
Аз съм при теб...
Наши са нашите мечти...

В дните те допускам в мислите си
А в нощите е така тихо...
Без теб. И боли...

Скитникът е дълбоко ранен
Не вижда, не докосва...
Но усеща.... чрез сърцето...
Не само липса.
Не само как боли...

..... че започва да обича .....

А си далече...
И кърви...

Неговата Пролет!

Сърцето ми пречупено, лепено, шито
събира частите си за теб.
Твоята нежност, балсам му е...

То се събира с твоята поява в живота ми...
Не веднага. 

Когато го докосна за пръв път. 

И после пак...
И пак...
Ти си неговата Пролет!
Лъчите слънчеви, с които го погалваш, го лекуват, с най-дълбоката нежност и плам...

То разцъфва след тежка зима...

Какво написаха звездите ...

 Какво написаха звездите за нас?

След като орисаха тази тежка свързаност помежду ни...
Чертаят път на желание и страст,
На тихи чувства, откровеност и хиляди думи...

Какво написаха от тогава до сега?
Едно посадено семенце с неплануван растеж.
Преплетени нишки орисани от Любовта,
поръсени със непреодолим копнеж...

Какво написали са още, незнаем.
Но пътят е толкова непроходим!
Срещнахме се в сезон нетраен,
Разцъфнахме тихо, след дълга зима...

С онази влюбеност...

 Малко ми писна все да бъда доброто, мило момиче, вместено в планове и графици...

Удобно, достойно... намерено случайно или не...
А харесвана кога ще бъда?!
Желана, трепетно гледана, търсена...
С онази влюбеност на дълбоко потъване...
И търсещ поглед, изпълнен с жадуване...
Кога ще бъда обичана?!
По онзи различен, единствен начин на очакване, 

с копнеж в дълбините на сърцето...
Кога?
Кога ще усетя повикът на сърцето, търсещо моето...
В тъмнината дишащо за мен,
Да слее своя повик с моят...
В тишината на нощта, да чуя шепнещо "Толкова те търсих..."

Накарай го...

 Заведи ме там, където

Небето среща Земята
и всички нюанси нежно
танцуват своя танц...
Там, някъде в онази
спираща дъха картина
и моето сърце ще стихне...
В очакване да се слее с твоето и 

да затанцуват своят танц...
Тъй както багрите около тях...

В този миг,
Накарай Времето да спре!
Защото и без туй загубихме
толкова много от нашето...
Докато ни срещне Съдбата...
Накарай го да ни се подчини,
да спре и да ни утеши...
Защо му беше нужно 

чак толкова много 

да ни държи един без друг,

 докато ни срещне...
Накарай го...!
Дължи ни толкова много извинения...

- zuzara -

Mactub...

 Защо трябва да е толкова невъзможно и трудно?

Когато е обещаващо красиво и стабилно.

Почти цели два живота изградени 

стоят помежду ни...

Не са разстоянието...

Нито годините...

Нито разликите помежду ни...

Заигравка ли е това за нас?

Или е Mactub да се срещнем...

Да се разтуптим преди да се погледнем,

Преди да се докоснем...

Преди да изречем имената си дори...

Mactub...

- zuzara -

Как липсата ти да заглуша?

 Тишина в стаята,

леко загатваща самота...

В мрака тихо се прокрадва

слаба светлина...

И звуците на Post Malone

тихичко нашепват,

ръководят нотите в сърцето...

Сякаш пътуват надалече...

Там, където отлита и мисълта, 

и нуждата от споделеност...

В очите е пълно с пътуване,

в ушите звучат тихи минори...

     ... Will be the happy...

Как липсата ти да заглуша?

- zuzara -

Една такава Обич...

Една такава Обич,
да искаш човека до себе си
за цял един живот...
Дори и да си минал

половината от него...
Една такава Обич,
копнеж по бъдещето,
силна нужда в настоящето
да заспиваш сгушен 

като малко дете...
Да усещаш нежността,
като перце да те гали
с финес и внимание...
Една такава Обич,
написала по тялото ти

 милиони пъти 

"Обичам те Сега и Завинаги..."

Една такава Обич
Да изпълва сърцето дълбоко...
Да затваряш очи
и всичко в тебе  да крещи
как искаш времето да спре...
Една такава Обич,
Съвършена, сбъната... Една...
Крехка като цвете
и в същото време
окриляваща, пязеща като ограда...
Пазеща да не нахълта никой вътре...

Когато умората е превзела..

Моментът, когато осъзнаваш, че не искаш да влизаш в състезания и надпревари....

Когато умората е превзела една такава част от теб, където разума започва да крещи с всички сили на сърцето...

И само ти си знаеш за тази дълбока конфронтация. Опитваш да я потушиш. 

Но някак не ти отдава напълно...
И в този момент отпускаш онази напрегната нишка вътре в теб...

И поглеждаш във безкрая,

там в онази безтегловност, където всичко е тихо след разруха и чуваш ритъма на сърцето си...
И то бие само и единствено за Теб, самата. Осъзнало, че енергията е безсмислена,

 защото в дългото пътуване има твърде много бариери.
В този, същият момент взимаш една такава бариера (или повече) и я закрепваш като параван пред сърцето.

С времето ще се заземи така достатъчно силно, че да не допусне ничие докосване да го разруши до основи...

I miss you...

Липсваш ми без да съм те имала...

Липсваш ми в деня, в нощта, във всеки час...

Чета редовете ти...

Сякаш си до мен

И прегръщаш тази моя липса...

Липсваш ми отдавна...

Както липсва цветето на тревата...

И на небето Луната...

Липсваш ми преди да те познавам...

Липсваш ми...

Тази Невъзможност...

 Ще взема всичката тази невъзможност, 

и ще я подложа на страдание... 

докато се измори... 

и ми покаже пътя... 

към всичкото замечтано... 

да го отработя 

и от безметежност да го спася...

Ще я изтощя, докато се пречупи, 

и се покори...

Ще драпам със всички сили да я подчиня... 

на себе си, на обстоятелствата, 

на Нас...

Но дали ще ми останат сили накрая, 

жаждата си за обичане да утоля...

 или ще се разпадна на парчета,

 които някакси успях да залепя... 

до сега...

Broken promises...

Мислех, че няма да боли.

Че така е редно.

Но заболя. 

Много. 

До сълзи...

Не трябваше. Но заболя...

We will Fire...

Успокоявам се, че така трябва.

Че това е най-добре за мен.

Може би Висшите сили ме спасяват.

Отново. Най-вероятно.

Broken promises...

Fading dreams...

Но все пак боли.

От разочорованието.

От безумните очаквания...

Какво ли имаше в тях?

Безумие.

Необмисленост....

Чувства...

Очакване да обичам.

Безумно силно желание да обичам.

И то беше прекършено!

....

Когато Марс излезе от Риби

И нахлу в Овен...

Вътрешното усещане се смени

С агресивно външно действие...

Рестарт.

But this never mine...

Falling...

Break me again...

Има толкова тъга...

Има толкова тъга в невъзможността...

Но предизвиква да мечтаеш, 

Да очакваш...

Невъзможност ли е, или е неизградена стена...

Невъзможност ли е или страх?

Да се изправиш и да се бориш,

Да устоиш на всяка трудност,

Да градиш...

Има толкова красота в мечтанията за далечното,

За онова, което ти се струва непосилно.....

Понякога много ми се иска....

 Понякога много ми се иска .... да превъртя времето напред

За да имам повече шансове с мечтите ми...

Но така ще пропусна вероятно ценни мигове, които трябва да изживея с всяка фибра на тялото си....

И без друго Времето си тече неуморно, не спирааа....

Тази невъзможност

Тази невъзможност е красива,
Но болезнено коварна и тихомълком зла...
Мечти с реалността се сливат,
В думите усещаш сила, но не и на дела.

Тази невъзможност ни е свила,
Тихо, задушаващо притиска...
/И започна да боли.../
Как един на друг да бъдем Сила?
Като от Нея получаваме огризки?

Тази невъзможност не ни щади!
Гали ни, и после зашлевява.
Разтуптява ни дълбоко и боли
Избор някакъв дали ни дава?