Тази невъзможност

Тази невъзможност е красива,
Но болезнено коварна и тихомълком зла...
Мечти с реалността се сливат,
В думите усещаш сила, но не и на дела.

Тази невъзможност ни е свила,
Тихо, задушаващо притиска...
/И започна да боли.../
Как един на друг да бъдем Сила?
Като от Нея получаваме огризки?

Тази невъзможност не ни щади!
Гали ни, и после зашлевява.
Разтуптява ни дълбоко и боли
Избор някакъв дали ни дава?

Ще ни липсва времето с тях...

Има хора, които са имали определена роля в живота ни, и знаейки това приемаме отсъствието им по-леко.
Но въпреки това ни липсва времето с тях...

💛  ☀  💛  ☀  💛  ☀  💛  ☀  💛  ☀ 
...

Ще мълча...

Не. Няма да ти пиша.
/Ако не ми пишеш ти/
Не. Нито ще ти звънна някога
Вече.
Ти отдавна спря.
Аз се уча бавно...
Но когато усвоя, което трябва
Го прилагам.
И знам как да мълча.
Това го умея до съвършенство.
Ще мълча...
До лудост!
Твоята...

Моят Сезон...

               Ретроградност ли е?
            Или незавършен Урок...
         Кармичен.
     С дъх на сродност...
  Душите са се срещнали.
Преди...
В отдавнашен живот...
Какво ли са сътворили тогава?
Че се отработваме сега...

Прекъсвахме.
Обновявахме...
С онзи незавършен плам,
Обкован с тежки обвързаности на желание и страст..
Неясна неубходимост и магнитност...
Имаме постоянно или понякога само.

Аз от теб, ти от мен...
Толкова много години...
И все още няма "Нас"...

После потушеност...
Тъга...
Бягство...
Тиха самотност...

Някога ми каза, че имам интересен изказ.
Такъв ли е още, кажи ми?
Съхраних го за теб.
За Моята непостоянна Муза!
Която е като сезон.
Идва, властва... И си тръгва.
Моят Сезон.
Неизживяно изживян.
  Недокоснато докоснат.
    Безшумно Шумен.
       Отдалече...
         Чак при мен...
              Дошъл.
                  И неостанал...

Когато се нуждаеш....

Когато се нуждаеш,
Когато ти е болезнено неубходимо,
Вселената ти изпраща подходящият човек....
Дава му точна роля...

И после ти се иска да пренапишеш сценария....