Накарай го...

 Заведи ме там, където

Небето среща Земята
и всички нюанси нежно
танцуват своя танц...
Там, някъде в онази
спираща дъха картина
и моето сърце ще стихне...
В очакване да се слее с твоето и 

да затанцуват своят танц...
Тъй както багрите около тях...

В този миг,
Накарай Времето да спре!
Защото и без туй загубихме
толкова много от нашето...
Докато ни срещне Съдбата...
Накарай го да ни се подчини,
да спре и да ни утеши...
Защо му беше нужно 

чак толкова много 

да ни държи един без друг,

 докато ни срещне...
Накарай го...!
Дължи ни толкова много извинения...

- zuzara -

Mactub...

 Защо трябва да е толкова невъзможно и трудно?

Когато е обещаващо красиво и стабилно.

Почти цели два живота изградени 

стоят помежду ни...

Не са разстоянието...

Нито годините...

Нито разликите помежду ни...

Заигравка ли е това за нас?

Или е Mactub да се срещнем...

Да се разтуптим преди да се погледнем,

Преди да се докоснем...

Преди да изречем имената си дори...

Mactub...

- zuzara -

Как липсата ти да заглуша?

 Тишина в стаята,

леко загатваща самота...

В мрака тихо се прокрадва

слаба светлина...

И звуците на Post Malone

тихичко нашепват,

ръководят нотите в сърцето...

Сякаш пътуват надалече...

Там, където отлита и мисълта, 

и нуждата от споделеност...

В очите е пълно с пътуване,

в ушите звучат тихи минори...

     ... Will be the happy...

Как липсата ти да заглуша?

- zuzara -

Една такава Обич...

Една такава Обич,
да искаш човека до себе си
за цял един живот...
Дори и да си минал

половината от него...
Една такава Обич,
копнеж по бъдещето,
силна нужда в настоящето
да заспиваш сгушен 

като малко дете...
Да усещаш нежността,
като перце да те гали
с финес и внимание...
Една такава Обич,
написала по тялото ти

 милиони пъти 

"Обичам те Сега и Завинаги..."

Една такава Обич
Да изпълва сърцето дълбоко...
Да затваряш очи
и всичко в тебе  да крещи
как искаш времето да спре...
Една такава Обич,
Съвършена, сбъната... Една...
Крехка като цвете
и в същото време
окриляваща, пязеща като ограда...
Пазеща да не нахълта никой вътре...

Когато умората е превзела..

Моментът, когато осъзнаваш, че не искаш да влизаш в състезания и надпревари....

Когато умората е превзела една такава част от теб, където разума започва да крещи с всички сили на сърцето...

И само ти си знаеш за тази дълбока конфронтация. Опитваш да я потушиш. 

Но някак не ти отдава напълно...
И в този момент отпускаш онази напрегната нишка вътре в теб...

И поглеждаш във безкрая,

там в онази безтегловност, където всичко е тихо след разруха и чуваш ритъма на сърцето си...
И то бие само и единствено за Теб, самата. Осъзнало, че енергията е безсмислена,

 защото в дългото пътуване има твърде много бариери.
В този, същият момент взимаш една такава бариера (или повече) и я закрепваш като параван пред сърцето.

С времето ще се заземи така достатъчно силно, че да не допусне ничие докосване да го разруши до основи...