То умее дълбоко...

 

Сърцето ми не търси
ежедневие и срокове.
То просто умее..
Не изчислява...
Не сравнява...
То умее дълбоко...
Но вече се научи
да се пощадява,
ако някой не го оцени.
То умее.
Но знае как да се затвори,
Ако не срещне реципрочност.
Знае как да охладнее,
Ако не бъде оценено...

Ако някой не запее неговата мелодия, 
знае как да замълчи...

И ако го стори, няма да е за кратко...
То може да мълчи дълго...
Така дълго, чак тишината
 дори да е по-звучна от него.
В дългото мълчание 
може да се  загуби 

и да не намери пътя обратно....

I choose you...

 

I choose you...

Незнам защо.

Това ли си, което чаках,

За което молех

Да дойде при мен.

Защото ти дойде.

Буквално!

Ти ли си това, 

което мечтах?

Никой не е съвършен.

Нито ти, нито аз.

Но знам колко мечтах...

И ти дойде при мен.

Като сбъдната мечта.

Но аз те избрах!

I choose you...

Дано не греша!

И да съм те намечтала 

съвсем точно!

....

Моят Mactub

 

Твоето име е Нежност!

Дано не греша.

Не те наричам Обещание,

Защото нищо не ми обеща.

Освен Себе си.

За някога...

Когато има начин.

Защото не е сега.

И двамата знаем защо.

А аз знам и още...

Твоето име е Нежност!

Ще те наричам Mactub.

Моят Mactub!

Нищо, че не си Мой.

Обаче си Mactub.

Moят Mactub...

Щеше ли?

 

Появи се в живота ми.
Не знаеш защо.
И аз не знам.
Но никога не е случайно.
Винаги значи нещо.
Може би е затруднение.
Може би освобождение...
Да ме объркаш...
Да преобърнеш моят свят...
Да ме обикнеш...
Като за баланс на моята

 дългогодишна самота 
в обвързаност...
Твоята поява погали 

всички пластове в мен.
Първо събуди интереса ми,
А след това разклати моят 

уж спокоен свят.... /знаеш как/
Започна да търсиш местенце вътре в мен.

 Да се настаниш.
И го направи.
Защо ти беше нужно, незнам.
Но се превърна в изкушение, 

с висша степен на трудоемкост.
Сякаш светя в различна тоналност 

от всички други.
И те привлякох от километри чак.
Ако знаеше за тях, 

щеше ли да си го причиниш?
А на мен?

Или да излекуваш раненото 

в мен...

Сега, когато леко се докосна 

до тази чиста светлина, 

и знаеш колко е силна, 

но и крехка, 

щеше ли да ми го "причиниш",

 кажи?

 

Умори ли се...

 

Умори ли се да чакаш

и чертаеш път между нас?

Усещам дълбочината 

на твоята безизходност...
На твоята загуба на търпение 

и предел на очакване...
Задушаваш се от желание, 

което незнаеш как да осъществиш.
... как да докоснеш...
... как да прегърнеш...
Да изтанцуваш този блус за двама...
Наричаш го с думи -

  последен, Любов и всичко...

Това чакане те задушава.
Дори градусите навън 

не те морят така...

Аз те разбирам истински, дълбоко...
Защото същото измъчва и мен...
Но вярвай, при мен е с двойна сила

 и ме наранява...
Защото всичкото е в моите ръце. 

И от това най-много ме боли...
Безсилна съм.. 

 Kaк двама ни да спася?

Давя се...
И да можех да плувам,
като риба без крила потъвам...
... в безизходността...

Не тъжи...
Искам поне ти да се спасиш...

Бел.ред. Температурата, в момента на писането е 32° C

-zuzara-