Моментът, когато осъзнаваш, че не искаш да влизаш в състезания и надпревари....
Когато умората е превзела една такава част от теб, където разума започва да крещи с всички сили на сърцето...
И само ти си знаеш за тази дълбока конфронтация. Опитваш да я потушиш. Но някак не ти отдава напълно...
И в този момент отпускаш онази напрегната нишка вътре в теб...
И поглеждаш във безкрая,
там в онази безтегловност, където всичко е тихо след разруха и чуваш ритъма на сърцето си...
И то бие само и единствено за Теб, самата. Осъзнало, че енергията е безсмислена,
защото в дългото пътуване има твърде много бариери.
В този, същият момент взимаш една такава бариера (или повече) и я закрепваш като параван пред сърцето.
С времето ще се заземи така достатъчно силно, че да не допусне ничие докосване да го разруши до основи...
.jpg)