Оставяш ме сама...

Оставяш ме сама, когато най-силно имам нужда от теб и съм много уязвима...
Оставяш ме, когато вече назрява моментът, който чакаме и е вече начертан...
Но ти не вярваш и ме игнорираш в дълги, болезнени срокове...
Търся златната среда сред нотите и вероятно не успявам... Объркано опитвам... но мълчанието ти ме убива...
Не толкова, че не съм себе си така. А че ми липсва твойта топлина, през дните... когато твоето търпение ги превръща в месеци... или години... За теб. Но и за мен.
Наистина ли със спокойствие издържаш да ме измъчваш така?

Оставяш ме сама... и не знам имаме ли се още един друг...

И се оказвам безпътно сама...

Знаех с кого исках да отпътувам. Но вече бях тръгнала и и успях да се изгубя. Търся път обратен, ала не намирам. Виждам само огризки и обелки. И се оказвам безпътно сама...